Послание Париж, 16 май 2010 г.

АКШАЙ-ТРИТЯ

Според индуистката система от вярвания Акшай-Тритя е благоприятен момент, в който се изсипва благодат (благословии) от Нетленната троица – Брама-Вишну-Махешвар.

Много е важно да се разбере, не на думи, а действително, че медитацията не е възможна тогава, когато има действие – грубо или фино от страна на „аза” в каквато и да е форма или под какъвто и да е претекст и обосновка. Това, което се случва в съзнанието поради желанието за пространни и трансцедентални преживявания, не е медитация. Самото разпознаване на подобни преживявания е показател, че те не са нови, те са просто проекции от обкръжението, от обуславянето, в което умът може да им се наслаждава така, сякаш са нещо ново!

Конфликтът между „това, което е” и „това, което трябва да бъде”, е кръвта и дъхът на себето, на егото. И тогава „преживяванията” стават средства за самохипноза, бягство от ежедневния живот на свободното от избори осъзнаване и здрав разум. В него, няма сепаративна единица, опитваща се да бъде осъзната. Тогава има само наблюдение, но без отделеност като „наблюдател”. Когато някой слуша изцяло, тогава той вдишва парфюма, истината. Това е истината в действие. Няма борещ се да действа „аз”. Слушай цялостно, не просто със своя противен дребен ум. Слушай от безмълвието, не от заключението. Религията е действие, родено от безмълвието на „аза”. Нека се вглъбим върху нещо, написано наскоро от един ученик от Индия:

Докато в тялото има дихание, всяко човешко същество ще има сепаративно съзнание. Това е човешка особеност и не би могло да е другояче. Обаче, ако едно тяло е пронизано от разбиране, което не е продукт на мисълта, но нещо, което вероятно може да се нарече прозрение, тогава тялото се трансформира в различно състояние на съществуване. Това състояние съществува едновременно с разделността и съответно обуславянето, което изгражда сепаративността остава, но тялото не се държи според това обуславяне.

За съжаление думите са необходими, за да се предаде всяко разбиране или мисъл. Общуването е транзакция, при която предаващият изразява разбирането с думи, а този, за когото е предназначено, получава и асимилира разбирането. Проблемът в духовната комуникация от Сатгуру е, че този, който предава често, е в различно измерение от този, който получава предаденото. Когато това се случва, получаващият “слуша” според своето собствено обуславяне и със своите предразсъдъци, особености и наклонности.

Думата „преподаване” се употребява, защото е общоприето да се използва. Обаче в духовността не може да има преподаване. Може да има единствено споделяне. Предаването се изразява с думи, които до голяма степен са повлияни от обуславянето. Ето защо един Сатгуру може да говори меко, докато друг да използва остри думи. Обаче, това, което се споделя, е винаги едно и също. „Слушателите”, чиито „азове” получават предаденото, може да намират меко-изказаната истина за приятна и рязко-изказаната за неприятна, но и в двата случая не се случва никакво разбиране, а единствено неразбиране. От друга страна, холистичното слушане ще разбере едно и също нещо от двамата, без да го класифицира като приятно или неприятно.

Джай Акшай