Послание Париж, 6 февруари 2011г.
По случай 150-тата годишнина (2011г.) от рождението на великия мъдрец-поет Рабиндра Нат Тагор, нека медитираме върху тази поема, съчинена от него на бенгалски:
Tomar Kautha Hetha Keho To
Bole Na, Kaure Shudhu Michhe Kolahaul,
Sudha-sagorer Teerete Bosia Paan Kaure Shudhu Halaahaul.
Aponi Ketechhe Aponar Mool,
Na Jaane Santar Naahi Paaye Kool ;
Srotey Jaaye Bhese, Dobey Bujhi Shese,
Kaure Dibanishi Shudhu Taulomal.
Aami Kotha Jaabo, Kaahaare Shudhaabo,
Niye Jaaye Saube Taania;
Akela Aamare Phele Jaabe Shese
Aukul Paathare Aania.
Suhrider Taure Chaayi Chaari Dhaare,
Aankhi Koritechhey Chhaulochhal ;
Aponar Bhaare Mori Je Aponi
Kampichhe Hridoy Heenabaul.
Никой тук не го е грижа за Живота, за свободната от разделение Божественост, за Любовта, за цялостното Осъзнаване, съществуващо и свързано в живото тяло.
Хората тук са ангажирани само с безсмисления шум, породен от глупавите, разделни и ловки егоцентрични преследвания и парадокси на „аз-ността“. Те седят на самия бряг на океана на Безсмъртието и въпреки това пият отровата на перверзията и параноята на мита, наречен ум, който е враг на Живота.
Те (аз-ността) са отрязали корените на възможността си за радикална промяна,водеща към откровението на Живота, Другостта, Необятното. Те са забравили изкуството да се изследва илюзията на вътрешното същество и затова са неспособни да открият пълнотата на разбирането. Те просто се мотаят, мятайки се непрекъснато в потока на заимстваните концепции и заключения – затъвайки най-накрая във вонящите мръсотии на умствените замърсявания.
Безизборното осъзнаване се чуди къде да подходи, кого да покани, понеже
продавачите на „религия“ и „бог“ горят от нетърпение да спипат, вербуват и баламосат наивника. Накрая те ще осквернят чистотата на неразделното Осъзнаване и ще изоставят своите жертви да гният в мита.
Осъзнаването усилено търси (без натиска и предразсъдъка на наблюдателя)
истински приятел, когото може да склони (не да повлияе) и да запали огъня на Осъзнаването, въпреки всичките заблуди на коридора на противоположностите, в който долнопробният малък „аз“ е хванат завинаги. Приятел, който наистина е в Цялост, Святост и Свръх-радост или в Празнота, Изучаване и Експериментиране във вътрешното същество, макар че може да говори за Мир, Защита и Преуспяване или за Храм, Пътуване и Лечение по практични причини. Търсейки такъв приятел, очите се пълнят със сълзи. „Аз-ността“ отмира естествено чрез своите обременености и битки.
Егото отслабва и гасне, за да изчезне в забвение, за да навлезе Просветлението.
Джай Мъдрецо Тагор