Послание Париж, Франция, 10 декември, 2014 г,

Един млад ученик от Варанаси написа писмо до Шибенду. Неговата свадхая и въпросите, с които той остава, ще бъдат споделени с всички.

I

По случай празника ‘Картик Пурнима” или ‘Дев Дийпавали’ (както го наричат местните) във Варанаси пристигнаха хора от цял свят, за да станат свидетели на този празник на светлините. Стотици, хиляди хора се стекоха към прословутите гатове на Бенарес (бел. пр. -Варанаси) и мястото стана почти неузнаваемо. Приятелите ми от хостела настояха и аз да тръгна с тях, за да стана част от този спектакъл, така че и аз се присъединих към тях.

Имаше толкова много хора, празнично облечени, с широки усмивки на лицата си. В близост до гата Аси, тълпата се сгъсти и бе почти невъзможно да се продължи напред. Някак успяхме да стигнем до гата Аси. Заехме удобна за наблюдение позиция, откъдето можехме да виждаме церемонията Ганга Аарти, която течеше в момента, а също и можехме да наблюдаваме морето от хора, което се придвижваше като една плътна маса, а не като някакви индивиди движещи се безразборно. Това беше една наистина впечатляваща гледка!

След като аарти (церемонията) приключи, ние се сляхме с тълпата и тръгнахме бавно към Дасашвамед Гат. Да си част от множеството (тълпата) беше доста по-различно от това да го наблюдаваш. Движех се по течението и трябваше да го следвам. Ако се опитвах да тръгна в посока различна от тази на общия поток, срещах неимоверно съпротивление. Сред толкова много хора почти се задушавах и независимо от лекия хлад във въздуха, сред тълпата усещането беше за горещина. Въпреки тази ужасна ситуация гледах с удивление красиво украсените гатове. Стотици дии (бел.пр. - малки съдчета със запалени свещи) украсяваха гатовете, а на места електрически лампички разпръскваха вълшебна светлина. Създаваше се наистина божествена атмосфера. Докато се придвижвахме, времето минаваше, тълпата намаляваше, тъй като аарти (церемонията) беше приключила и много хора си тръгваха. Сега, когато въодушевлението от ритуалите утихна, то бе сменено то вълнението на „религиозните песни”. Имаше инсталирани огромни високоговорители, които гърмяха на максимален звук. Разбирах думите с усилие, тъй като тежките басове ги удавяха. Чудех се дали това наистина са религиозни песни, тъй като звучаха като нещо по-подходящо за слушане в дискотека. Хора, вонящи на алкохол, танцуваха разпалено, а някакви мъже, увити в жълти роби, буквално изпълняваха ролята на дисководещи. Виждаше се, че и садхутата стават модерни и това, което променят (изоставят) са традиционните бхаджани и киртани.

Всички стигнахме Харишчандра гат, където има площадка за кремации. Имаше четири-пет все още горящи клади, тъй като смъртта не се вълнува от специалните празници. Малко встрани, уединено от площадката за кремации, седеше един садху кръстосал крака. Беше само с препаска и посипан с въглени, може би останали от кладите. Някакви западняци го снимаха, но той не им правеше специални жестове или пози. Той просто седеше там. На брадясалото му лице нямаше фалшива усмивка и изглежда, че беше се самовглъбил. След като хората свършиха със снимките, той не поиска милостиня и продължи да си седи тихо. Някой от нашата група поиска да си направим групова снимка със садхуто и всички се събраха около него, като позираха и снимаха. Той нито се възпротиви, нито изглеждаше доволен от тази група. След фотосесията ние всички продължихме напред, изоставяйки гуруто.

Докато стигнем Дасашвамед гат стана доста късно, но все още имаше голяма тълпа и изведнъж аз изгубих всички от моята група. Затова се качих по стълбите нагоре и влязох в една уличка. Беше учудващо да видя как само на няколкостотин метра по-надолу кипеше от шум и вълнение, а тук бе толкова тихо и почти безлюдно.

Като слязох надолу по уличката попаднах на садхуто от площадката за кремации. Той си седеше сам и тогава дойде един западняк, който започна да го снима. Той отново не направи никакви жестове или пози за благословия. Минавайки покрай него погледнах в паничката му за милостиня и видях няколко монети и банкнота от десет рупии. Може би не получаваше твърде много милостиня, тъй като не благославяше минувачите, нито ги даряваше с усмивка или божието слово. Той обаче, не изглеждаше особено притеснен от това.

Колко смешно е това, че ние се отричаме, за да получим. Тези, които са разбрали, че щастието не е трайно, се отказват от преходното щастие, за да получат щастие, за което се говори, че е вечно. Щастливият човек мисли ли за щастието? Той е негово въплъщение. Той е щастието и щастието е той. Самото щастие може ли да чувства? Но ние искаме да чувстваме щастието, тъй като се чустваме различни от него или от тъгата. След като нашите наблюдения са илюзорни, как може да появи реалността?

II

Бях отседнал в едно място до река Ганг за няколко дни. Това място се намира в покрайнините на „свещения град” и е полуселска територия. Тук човекът още не е успял напълно да разруши природата и тя все още процъфтява. Стаята ми излиза на една тераса, изпълнена с растения в саксии, а част от дърво гуава се е наклонило над терасата, натежало от почти узрелите плодове гуава.

Тази сутрин, пролетта се възвестяваше по цялата околност. Не бих го нарекъл пролет по това време на годината, но тази пролет беше преждевременна, не се съобразяваше с обикновения ред на сезоните и беше дошла! Небето беше сребристосиньо, а слънцето светеше меко и топло. Лек бриз повяваше над земята, а листата се поклащаха радостно. Цветята бяха нацъфтели – розови, червени, жълти и бели, а цветовете им бяха ослепително ярки.

Безброй птици се събираха обикновено край дървото на гуавата, но днес те бяха още повече. Двойка червеноопашати пойни птички ловяха насекоми, група мушитрънчета шумно се въртяха наоколо събирайки малки червени плодчета, гълъби с кафяви петна на шията се разхождаха наоколо с характерната си походка, дребнички колибри се рееха във въздуха и пиеха нектар от цветята и още много други птички, на които не знам имената, надойдоха - но какво значение имат имената! В други дни мушитрънчетата прогонваха птичките, които ги приближаваха, но днес те искаха да споделят това прекрасно утро с останалите. Дори гълъбите бяха безстрашни днес и влизаха направо в стаята и заставаха толкова близо.

Тук винаги се навърташе една банда катерици. Те са толкова пъргави и пълни с енергия, а как красиво се движат! Тичат наоколо на кратки прибежки, след това изправят дългите си опашки, застиват на място за миг и пак хукват. Всяка катеричка винаги гризе една определена гуава сутрин. Тя е предпазлива и нащрек, и се пресяга към гуавата без да стоварва тежестта си върху плода, за да не се счупи клонката. Те (катеричките) се гонят игриво и има някаква невинност в тях. А днес, на светлината на утринните лъчи, изглеждаха особено красиви.

Група момчета играеха с хвърчила и се смееха. Настана суматоха, когато едно друго хвърчило се приближи близо до техните и последва битка. Понякога те печелеха, понякога губеха, но все бяха щастливи. За тях важна беше играта, не победата или загубата. Странно е, че тези момчета разбираха това, а ние не.

Наблюдавах това красиво утро, но не бях отделно от него. Бях част от тази пролет също! Но не съм искал да задържа (запазя) този ден по никакъв начин, било то със снимка, видео, или като някакъв „сладък спомен”! Това, към което се привързваме, може да бъде отнето! Ние се привързваме към любимите си хора толкова силно, че когато животът напусне тялото им и то е мъртво, ние страдаме по мъртвото тяло. Сякаш страданието ще върне обратно живота в него. Нашата грешка е, че искаме да уловим живота, но животът не може да бъде уловен от мъртвите, а умът е мъртъв! Животът не е слуга на никого, той идва и си отива когато си иска. Мъртвият обаче иска да улови живота и това поражда различни техники, предположения и концепции. Където има живот няма ум, където има ум, няма живот. Двете никога не могат да съществуват заедно!

Шишя (ученикът) се покланя ниско в краката на Гуруто.

Възприятия:

1. Може ли човек да позволи (да остави) отговорите на въпросите да се разкрият сами чрез енергията на разбиране?

2. Не е ли търсенето на един отговор в духовната сфера, преследване на егото, което се опитва да укрепи/засили съществуването си?

3. Търпението е признак на Разбиране.

4. Да живееш без грижа не значи да живееш безгрижно.

5. Мирът не е липсата на конфликт.

6. „Знанието” и „Невежеството” не се различават. „Знаенето” и „Празнотата” са едно и също.

ДЖАЙ ТЪРПЕЛИВО ЧАКАНЕ!